понеделник, 13 февруари 2012 г.

Тайните на Лабиринта



 Редица свидетелства сочат, че в Египет част от древните атланти, които успяват да се спасят от гибел, продължават да развиват своите уникални знания и култура. Доказателство за това са и пирамидите в Гиза - единственото оцеляло нещо от „седемте чудеса на света".
Интересни наблюдения са извършени върху проекта и строежа на голямата пирамида на фараона Хуфу (Хеопс). Нека кажем, че родът на този египетски владетел води своето начало от народа хуфи в Памир и е свързан с древните българи, които хилядолетия обитават тези места. От проектирането на южната шахта в камерата на фараона се вижда, че тя е насочена към звезда от съзвездието Орион.
Зета Орионис. Най-малката височина (деклинация) на тази звезда е изчислено, че е била около 10 400 г. пр. н. е. Всяка звезда променя височината си от минимум до максимум и обратно в небето. Това движение е свързано с прецесионния цикъл, който се извършва за 25 920 години. Древните египтяни са разделяли небесния зодиак на 12 части и са знаели, че на Слънцето са необходими средно по 2160 години (12 х 2160 = 25 920), за да премине всяка част от зодиака.





Възможно ли е пирамидата на Хуфу да е била проектирана в това далечно минало? Според древните египтяни душите на фараоните са звезди, които след смъртта си се връщат на небосвода. Направена е съпоставка между три звезди от съзвездието Орион и трите пирамиди в Гиза (на владетелите Хуфу, Хафра и Менкаура). Получава се пълно сходство между големината на пирамидите и тяхната ориентация, с яркостта и местоположението на звездите. С други думи, сякаш небесната карта е наложена още веднъж на Земята.

Твърдението, че душите на хората са звезди, които се завръщат в небето след смъртта им, се среща и в произведението на Платон „Тимей", където философът разказва за изчезналата Атлантида. Древни сведения говорят, че атлантите са владеели Египет и земите около Средиземно море.
По време на първите фараони се почита божествената тройка Амун (Амон), Мут и синът им Хонсу. В превод името на сина (Хонсу) означава „северна светлина". На север са ориентирани и всички пирамиди. Названието „хон" се среща често при кавказките народи (наследници на северните племена - кимерийци и скити, принадлежащи към древнобългарската общност) и с него се обозначава северната част на планинските склонове. Кимерийците („кими" в превод е „мост между световете") в дълбока древност живеят край река Океан. Още по времето на Омир р. Нил, позната и като Стикс (анаграма на Скит, родственик на кимериеца), е земен аналог на небесната река, наричана Океан или Еридан (име и на съзвездие в южното полукълбо). В доелинистичната епоха Еридан е символ на Млечния път.
Нека се върнем отново на съзвездието, свързано с фараоните, Орион. По всяка вероятност то е ориентир още от времето на атлантите. Интересното е, че Орион е единственото съзвездие, което се отличава както в южното, така и в северното полукълбо. То се намира на външната страна и на двете полукълба и графично може да се изобрази като два триъгълника, обърнати с върховете един към друг. Съзвездието може да се забележи във всяка точка на Земята, защото през него минава небесният екватор. Орион се явява „Господар на небето". В едната посока поясът на съзвездието е към Алдебаран, а в другата - към Сириус.
В Египет звездата Сириус е отъждествявана с главната богиня Изида - сестра и жена на Озирис (Орион). Древните египтяни забелязали, че Сириус веднъж в годината изгрява на изток преди Слънцето. Този ден, 19 юли, е приет за първи ден от египетската година и предшествал прииждането на р. Нил. Всяка година се състояла от 12 месеца, като всеки от тях имал по 30 дни. Към тях (360 дни) се добавяли още пет дни на голяма петица - Озирис, Изида, Сет, Нефтида и Хор. Първите четирима са от едно семейство (братя и сестри), а Хор е син на Озирис и Изида.



Сириус е позната още като „Кучешка звезда" или „Канис", напомняща за титлата на владетеля при древните българи - кхан (кан), който е поставен от Вселената монарх. Стари уникални сведения за Сириус като звездна система откриваме у догоните - африканско племе, живеещо в Мали (Африка). Едно от важните им селища, свързани с традициите и обичаите, е Комакан. Акан е името на племе, сродно с пелазгите (древните българи, населяващи Балканския полуостров). Според Робърт Темпъл - автор на „Загадката на Сириус" именно пелазгите са основните разпространители на преданията за Сириус.
Доказано е, че всички известни мегалитни съоръжения (вкл. и Стоунхендж) са ориентирани към звездите, някои от които непрекъснато се повтарят. Става дума за звездата Сириус в съзвездието Голямо Куче, звездата Процион в съзвездието Малко Куче, звездата Полукс в съзвездието Близнаци, звездата Капела в съзвездието Колар, звездата Алдебаран в съзвездието Бик и звездата Ригел в съзвездието Орион. От средата на декември до началото на януари (върхът е около 21 декември - зимното слънцестоене и начало на старата българска Нова година) същите звезди образуват на небето Зимен шестоъгълник. Графично това са триъгълници, наложени един върху друг, като вторият е насочен с острата си част надолу. Триъгълниците са аналог на пирамидите, които символизират Вселената. Пирамидата на човешкото тяло докосва с върха си измеренията на божественото (небесното), а то от своя страна пронизва отгоре тялото на човека и го свързва със земята.
Любопитна е догонската рисунка на Сириус и Слънцето, които съвпадат в момента на изгряване. На фона на четирите основни посоки (север, юг, изток, запад), нарисувани като кръст, лъчите на Слънцето и Сириус приличат на втори завъртян кръст, сочещ полу-посоките (североизток, северозапад, югоизток, югозапад). Заедно с това фигурата напомня и на четири триъгълника (ориентирани по основните посоки), чиито върхове се срещат в центъра. Тя е идентична със строителните знаци, оставени от древните българи. Такива разкопки са открити в Плиска, Преслав, в поречието на Волга и Дон, в Охридското езеро, Унгария, Афганистан и т. н., говорещо за приемственост и устойчивост в бита и културата на населението.
В древноегипетската митология съперник на Хор е неговият чичо Сет/Сат - убиец на баща му Озирис, с когото той се бие и го побеждава. Преди битката Сет е владетел на Горен Египет, чийто символ е бялата корона, а Хор владее Долен Египет, чийто символ е червената корона. От името Сат лесно се стига до по-късния символ на злото и тъмнината Сатан (Сатана), название, означаващо „небесната земя на Сат".



На земята Хор се намира в Мемфиския некропол. Северната стена на Мемфис е границата между Горен и Долен Египет. Пазител на некропола е божеството Сокар - човешко тяло с глава на сокол.
Любопитно е, че звездата Сириус е позната в митологичен контакт с името Сот. А от Сот-кар (Сириус-кар - планетата Сириус и карите -праотци на траките) до Сокар остава една неголяма крачка.
При българите соколът (Хор) също е обожествяван. Не случайно ние наричаме себе си хора. В гробницата на Аспарух край с. Вознесенско (днешна Украйна) е намерен сребърен орел (сокол) със змия. За древните народи на Америка соколът е символ на силата на Горния свят. И в това няма нищо чудно, защото в основата на тези народи стои културата и светогледът на траките и кимерийците, наричани по-късно българи.
На небето Хор заема място между Изида (Сириус) и Озирис (Орион). Той е смятан за символ на Небесния бог и вечната, духовна, безкрайна енергия. Слънцето и Луната са неговите очи. В края на годината Хор се намира в средата на споменатия Зимен шестоъгълник от звезди. Синът на Озирис (Орион) и Сириус (Изида) е познат с още едно име - Нибиру. Древни сведения за Нибиру (възможен е и вариант Кхабиру - аналогия с кхабирите/кабирите, известни с тракийските мистерии) може да се открият в шумеро-вавилонския епос за сътворението „Енума Елиш". Нибиру е звезда, която определя началото и бъдещето, наречена „Този, който заема средата".



В библиотеката на Ашурбанипал - асирийски владетел през VII в. пр. н. е в Ниневия (Месопотамия) са открити множество плочки с точни астрономични данни. В тях се разказвало, че имало още една        планета, която вавилонците наричат Мардук, а шумерите Нибиру. Интересното е, че движението й било по посока часовниковата стрелка, т. е. обратно на останалите планети.

Тази непозната планета в нашата Слънчева система е известна на шумерите шест хилядолетия преди новата ера. Нейно изображение е открито върху акадски кръгъл печат, който е на около 4500 години.



През 1987 г. на пресконференция на НАСА се съобщава, че е възможно друга неизвестна планета да се върти около Слънцето.
Направените изследвания през последните години потвърждават тези данни и дори ги конкретизират. Небесното тяло е огромно и се движи в посока обратна на останалите ни известни планети от нашата Слънчева система.
Още в дълбока древност фараоните в Египет са се смятали за наследници на Хор, като след своята смърт те трябвало да се издигнат към съзвездието Орион, където възкръснал Озирис. Преди обаче да заеме полагащото му се място на небето, всеки владетел следвало да премине през Лабиринт, който също имал две измерения - небесно и земно.
Астрономите   смятат,   че   като „небесен лабиринт" може да се определят Хиадите. Този звезден куп е образуван от 12 ярки звезди, които сякаш се намират в заплетен сложен възел. Мнозина изследователи подчертават, че едва ли техният брой е случаен и правят връзка с 12-те зодиакални знаци. Като небесно тяло Слънцето оказва голямо влияние върху развитието на живота на нашата планета. Установено е, че през отдел­ните месеци на годината Слънцето бомбардира Земята с различни по състав частици, което определя и различните зодии. Екваториалното магнитно поле на Слънцето се придвижва с 13,84 градуса на ден. Полярното магнитно поле на Слънцето се движи със скорост 9,73 градуса на ден. Скоростта на слънчевите магнитни полета и земното магнитно поле е 0,98 градуса на ден и за месец се придвижва с 30 градуса. След месец полюсът е изостанал назад със 125,29 градуса спрямо екватора. Но по отношение на Земята полюсът сякаш се е придвижил назад само с 93,8 градуса. Това е една четвърт от кръга -90 градуса плюс около 5% (4 градуса). Графично това може да се изобрази като двойна брадва (лабрис).
Интересното е, че тези допълнителни градуси съответстват на отклонението при строежа на храмове и пирамиди по оста север-юг, както и на площта, която заемат Хиадите на небосвода.
Очевидно в Древен Египет са познавали добре Хиадите, но заедно с това са построили и техния земен аналог (подобно на трите пирамиди в Гиза, отговарящи на звезди от съзвездието Орион). Летописите говорят, че след пристигането си в Египет оцелелите атланти построили храм и обсерватория. Те били издигнати, за да съхранят уникалните им знания за небесните тела и за да могат да продължат да наблюдават техните движения във Вселената.
Налице е известно противоречие, защото Атлантида загива още X хил. пр. н. е., а Лабиринтът е започнат около 4600 г. пр. н. е. - през епохата на Бика (Телеца). Ако вземем обаче за отправна точка 5700-5600 г. пр. н. е., когато е Потопът в Черно море, и имаме предвид, че трако-кимерийците напускат Балканския полуостров и част от тях намират в Египет и в Шумер нови благоприятни земи за заселване, всичко идва на мястото си. Още повече, че от населението по Северното Черноморие и Кавказ водят началото си (около V хил. пр. н. е.) идентичните 12-циклови слънчеви календари на хуни (кимерийци), шумери и българи.



За Лабиринта пишат древни автори като Херодот, Страбон и др. Според тях тази огромна постройка от 3000 помещения с вътрешни градини, разположени на два етажа (по 1500 на етаж), превъзхожда пирамидите. Интересното е, че таваните на помещенията са изгра­дени от единствен каменен блок и освен камъни, които достигат ог­ромни размери, в Лабиринта не е използвано дърво или други мате­риали. Като че ли строителите са искали постройката да устои на превратностите на времето. Много от стените били подвижни и изпи­сани с йероглифи. За съжаление този сложен архитектурен комплекс (с диаметър повече от 8 км) все още не е намерен и вероятно е скрит под тонове пясък. Като едно от предполагаемите негови места се смята Фаюмският оазис, където през XIX в. пр. н. е. се строи нов важен административен и религиозен център Кахун.
Лабиринт е построен и на остров Крит. Критяните (каритяните) са наследници на карите (праотци на траките). Царят на критяните Минос превзема отначало Горен, а по-късно и Долен Египет около 3100 г. пр. н. е. В поречието на Нил той построява своята столица Мемфис. Минос създава първата египетска династия на фараоните (критска династия). По това време започват и строежите на внушителни гробници с подземни камери.
По-късно, около средата на III хил. пр. н. е. критяните, кимерийците и белите евреи напускат Египет. С тяхното преселение секва и издигането на колосални строежи (пирамиди, храмове и др.) в поречието на Нил. Част от тях поемат обратно към Балканския полуостров. Движението на карите между Египет и Балканския полуостров поражда и двете названия Сакара -фараонско гробище до Мемфис и планината Сакар, където е погребана царица Бастет (от древнобългарски произход), заровен е кивотът и безценна история на Древния свят. Името Сакара произлиза от Сокар - споменатото вече божество с глава на сокол. Като спомен от карите в днешните наши земи са останали названията на Карановата могила (Сливенско, с най-стари пластове от VIII хил. пр. н. е.), Карон лимен (древното име на нос Шабла), р. Искър (Искар„звездата на кар"), гр. Карнобат и т. н. 



Според легендата главният бог при траките и техните предци Зевс (името му Зевс/Звес е явен ориентир към звездите) открадва Европа -дъщеря на цар Агенор. Първото му появяване пред нея е в образа на бик. От Европа Зевс добива няколко сина, между които и Минос. Този негов син създал велико царство на остров Крит. Самият Зевс е отгледан на остров Крит, а с името на майката Европа в древността летописците наричат главно  балканските земи.
Любопитно е, че някои от архитектурните решения на (критския    дворец    в    Кносос    (възстановен след земетресението от XVI в.) напомнят на двореца в Мари (Месопотамия). Връзката едва ли е случайна. Още повече, че Мари е посещаван от търговците от остров Крит.
На остров Крит имало Лабиринт, където живеело чудовище -човек с бича глава, наречено Минотавър. Лабиринтът се казвал Лабиринтът на Минотавъра (т. е. на цар Минос от Таврическите планини - в стари времена част от Кавказ). Таврия е предишното име на Кримския полуостров и е важна част от историята на древните българи - самарците. Думата „Лабиринт" произлиза от думата „Лабрюс"/ „Лабрис", която на карийски означава „двойна брадва". Затова и двойната брадва е най-често срещаният символ в Крит - герб на цар Минос (владетел на Крит). Знакът се среща в Микена, дори и в Стоунхендж. Брадвата е сред изображенията и върху диска от Фестос и е символ на власт и могъщество във всяко древно общество. Удивително е колко много тя напомня формата на съзвездието Орион (два триъгълника, които се допират с върховете си).
Заедно с това лабиринтът е символ и на объркания жизнен път на хората, на трудно изпитание. В античността са се стремели към средната част на Лабиринта, но са се страхували от нея. Смятали, че досегът води до повратен момент - смърт и ново раждане, или вечен живот. Хилядолетия преди новата ера Лабиринтът е бил разпространен в различни форми по целия свят.
Характерното изображение на двойната брадва е намерено и по нашите земи в Южна България - в Панагюрище, в Розовец, в Казанлъшката гробница, в Пейчова могила, в Александровската могила и др. Обикновено това е част от украсата на главите на конете (начелници и др.). В тракийския култов център Старосел е открит уникален начелник, който представлява кръгла плочка с конник. Ездачът очевидно е владетел, защото е вдигнал в дясната си ръка ритон (един от символите на тракийските царе). Интересното тук е, че на бедрото на коня отново ясно е очертана двойната брадва (лабрис).






Когато изследователите разчитат Фестоския диск (където също има такъв знак), изпитват затруднения, защото текстът е по спирала. Това е така наречената писменост Бустрофедон. При нея първият ред се чете от ляво на дясно, а следващият обратно - от дясно на ляво.
Сънародникът ни Тодор Латинов след дългогодишни проучвания стига извода, че това писмо е било употребявано от древните българи. Ако се опитаме да разгадаем етимологията на думата „бустрофедон" и по-точно нейната втора част- „едони", достигаме до тракийското племе едони, което живее на Балканския полуостров още преди Троянската война. Едоните се родеят с македоните и заемат съседни на тях земи. В буквалния смисъл думата „бустрофедон" означава „оран на бик".
Същият знак-двойната брадва, но вече изправена, е често сре­щан рунически знак в Дунавска България - означава буквата „е" и вероятно от него произхожда нашата съвременна буква „Ж", чийто смисъл е „жив, живот", както и буквата „X" - символ на Хор и потомците му (хора). Знакът е и важен орнамент при тъкачеството - българските килимари. Познат е с името „макас" (ножица).
Като писмен знак макасът може да се види в скандинавските, готските руни, в етруската азбука, но отново под формата на лабрис. Макасът се среща и при баските - смятан за древен доиндо-европейски народ, но това едва ли трябва да ни изненадва. Думата „ибри" (Иберийски полуостров) идва от кибрите/кимбрите - т. е. кимерийците, познати в Европа като келти. Потвърждение за българския корен са келтските легенди за пристигналия от Испания народ Болг.
Писменият знак макас (наподобява пясъчен часовник) откри­ваме в Шумерския град Ур. Знакът е намерен и в Северна Месо­потамия (III хил. пр. н. е.). В изображението можем да открием сходство с керамичната чиния от левия бряг на р. Тигър в древния гр. Самара (V хил. пр. н. е.). И на двете места виждаме стилизирани елени, които по всяка вероятност са символи на световното дърво, което може да бъде и обърнато. Или с други думи, това е знак за възможно обръщане на полюсите, както и че животът на Земята зависи от движението на различните небесни тела и е своеобразна тяхна проекция („Каквото горе, това и долу").
Макасът се среща и при берберите туареги в Африка, които използват така нареченото либийско писмо. Туарегите са наследници на карамантите (кари). Това са бели племена, които нахлуват в Северна Африка около III хил. пр. н. е. Хилядолетия те владеели пътищата между Централна Африка и Средиземно море. Установено е, че погребвали своите мъртъвци в надгробни каменни могили. През VII в. столицата им Карма (Гарма) е превзета от арабите и са принудени да приемат исляма.
Туарегите и днес се различават съществено от местното население. Произходът на името вероятно е от „Тара" (древното име на бог Тангра - Тара, което е и старото име на остров Санторин, обитаван от критяните) и от „Египт" (название на пелазга, завоювал Египет през IV хил. пр. н. е.). Туареги може би означава „Тара в Египет".
Пясъчният часовник (макасът) като знак се среща в протоиндийската писменост, в Мохенджо-Даро и Харапа. Откриваме го и върху отпечатък от стъпалото на Буда. Знаем, че неговият баща е цар на саките, които принадлежат към голямата общност на траките. Макасът е важен знак за всички древни култури и цивилизации. Най-старият „пясъчен часовник" е намерен в Мала Азия VII-VI хил. пр. н. е.). Заслужава внимание фактът, че неговото раз­пространение като руническо писмо обикновено следва геометричния орнамент, като и в двата случая областите, където е открит, са едни и същи. Това е така, защото макасът представлява изображение на Вселената, а нейните тайни вълнуват хилядолетия множество древни племена и народи по света, сред които безспорно са и българите.

Владимир Цонев

Няма коментари:

Публикуване на коментар